Васко Роба и Лора хвърлиха котва в малък залив край Сицилия. Мястото беше пусто. Само едно каменно кафене и старец, който играеше шах сам със себе си.

Докато Лора разглеждаше брега, Васко забеляза, че старецът го наблюдава.

– Закъсня – каза той, без да вдига поглед от шахматната дъска.

– Познаваме ли се?

– Познаваме се от една кесия с монети.

Васко застина.

Старецът бръкна в джоба си и извади последната сребърна монета. Същата, която Васко беше хвърлил в морето преди години.

– Няма как... – прошепна той.

– Морето винаги връща това, което не му принадлежи.

Лора се приближи.

– Какво искаш?

– Нищо. Само да ви предупредя. От днес нататък някой ще тръгне след вас.

– Кой?

Старецът се усмихна.

– Онзи, който изкова монетите.

Васко се засмя.

– Човекът сигурно е умрял преди векове.

– Да... – кимна старецът. – Това е най-странното.

Той стана, остави монетата на масата и си тръгна.

Васко я взе.

На обратната страна, където до вчера имаше корона, сега бяха гравирани две думи:

„Васко Роба.“

Лора пребледня.

– Ти правил ли си това?

– Не.

Тя обърна монетата отново.

Надписът вече го нямаше.

Вместо него пишеше само едно име.

„Лора.“

Двамата се спогледаха.

Когато вдигнаха очи, старецът беше изчезнал.

А шахматната дъска още стоеше на масата.

Само че вече липсваше черният цар.